Когато изгряло слънцето, най-големият брат влязъл за нещо в стаята, видял, че детето лежи, и казал на жена си:

— Я виж да не е болно детето! Защо спи толкова до късно?

Жена му отговорила:

— Няма нищо, какво ще му е, успало се е навярно. Нека си спи. Жал ми е да го будя.

Почакали още малко, но момченцето не се събуждало. Приближили се те тогава, махнали юргана и какво да видят — детето лежало с прерязано гърло!

Изпищяла майката, паднала на земята, уж че изгубила съзнание. Струпали се наоколо й да я свестяват. Дошла тя на себе си, почнала да плаче и да нарежда, да скубе косата си и да се удря в гърдите.

Взели да търсят убиеца.

Майката казала:

— Претърсете всички и у когото намерите окървавен нож, той е убиецът.

И вдовицата била там. И тя плачела, съсипана от скръб, че е изгубила племенника си, и дори не подозирала какво я очаква.

— Да търсим, мили мои, да претърсим, може да открием кой е убиецът — казала тя, горката.

Претърсили всички, но у никого не открили ножа; претърсили вдовицата и в джоба й намерили окървавения нож. Заплакала нещастната, плаче, та се къса, кълне се, че е невинна, но кой ще й повярва?

Закрещяла най-голямата снаха, нахвърлила се върху мъжа си:

— Е, слепецо нещастен, разбра ли най-после каква сестрица имаш? Как я почитахте, на нищо вяра нямахте, всичко й прощавахте. А тя и бивола закла, и коня погуби, сега и сина ти уби. Сега и да плачеш, и да си скубеш косите — не можеш помогна!

Разгневили се братята, ослепили сестра си и я изпъдили сляпа, нещастницата. Прогонили я до брега на една река, далеч от дома им, и я оставили там заедно с децата й.

Седнала сляпата край реката, съсипана от скръб, прегърнала своите сирачета. И нито имали какво да ядат, нещастните, нито къде да се подслонят.

Какво да правят? Измайсторили децата малки въдички и почнали да ловят риба.