Но ето че в родното място на вдовицата, там, където останали нейните братя, не се родило жито. Страшен глад настъпил. Решили братята на вдовицата жито да търсят.

Дочули те, че там и там едни хора били събрали много жито, та имали и за продаване. Взел най-големият брат пари и тръгнал.

Пристигнал той у сестра си, но не я познал, пък и наум не му минавало, че тя и нейните сирачета ще са живи.

А сестрата познала брат си и сърцето й се разтупало.

Купил той жито, колкото му трябвало, отмерили му и почнали да пълнят чувалите.

Майката извикала настрана по-големия си син, дала му пръстена си и му казала:

— Синко, това е твоят вуйчо. Вземи този пръстен и го пусни незабелязано в джоба му.

Момъкът взел пръстена и скришом го пуснал в джоба на вуйчо си.

Най-големият брат натоварил всичкото жито и подкарал колата. Но още не бил излязъл от двора и майката вдигнала тревога, пратила синовете си да го настигнат.

— Спрете колата — викала тя, — пръстена ми го няма, сигурно той го е откраднал, няма кой друг.

Брат й отказал, клел й се, призовавал небето и земята за свидетели, че не е вземал нищо, че никакъв пръстен не е виждал. Ала никой не му вярвал.

— Ще трябва да се върнете, не ви вярваме на думата. Ще ви претърсим, може да е у вас пръстенът.

Нямало какво да прави братът, върнал се, а сестра му го посрещнала като чужд и го упрекнала:

— На какво прилича това? Приехме ви, както трябва, отмерихме ви жито, а вие сте откраднали пръстена ми. Честно ли е това?

Клел се нещастният:

— Бог ми е свидетел, честна дума, никога нищо не съм открадвал.

— Не, не може така. Претърсете го и вижте не е ли у него пръстенът ми — заповядала майката.

Претърсили го и намерили в джоба му изгубения пръстен. Побледнял човекът, но нямало какво да прави.